Кога похвалата помага и кога пречи

Почти всеки родител иска детето му да се чувства уверено. Затова казваме: „Браво!“, „Ти си много умен“ или „Това е най-хубавата рисунка“. Понякога тези думи носят близост. Понякога поставят скрита задача: детето трябва да остане умно, талантливо и успешно, за да заслужи същото одобрение.

Похвалата не е еднаква във всеки момент. Важни са думите, причината за тях и това, което детето разбира от тях. Добрата похвала забелязва процеса. Тя не лепи етикет върху личността.

Похвалата помага, когато е искрена и свързана с нещо конкретно. Тя може да покаже на детето какво е направило. Тя може да насочи вниманието му към стратегия, търпение или грижа към друг човек.

Американската академия по педиатрия препоръчва родителят да описва поведението и усилието, вместо да използва само общи оценки. Така детето получава информация. То разбира кое действие може да повтори.

Например: „Подреди кубчетата внимателно, за да не падне кулата.“ Това изречение не обещава, че детето винаги ще успява. То показва връзката между избор и резултат.

„Ти си умен“ звучи мило. Но може да накара детето да пази образа си. Ако следващата задача е трудна, то може да избере по-лесен вариант. Може да скрие грешката. Може да реши, че трудността доказва обратното.

В изследване с ученици похвалата за интелигентност се свързва с повече цели за представяне и с по-слаба устойчивост след неуспех. Децата, похвалени за усилие, по-често избират учене и предизвикателство. Това е важен резултат, но не е покана да хвалим всяко усилие автоматично.

„Страхотно!“ не казва какво е било полезно. „Ти си най-добрият!“ добавя сравнение. Детето може да започне да чака оценката, вместо да забелязва собственото си преживяване.

Опитайте да смените оценката с наблюдение:

Децата усещат разликата между внимание и автоматична реакция. Ако всяка драсканица е „шедьовър“, думата губи смисъл. Не е нужно да харесвате всеки резултат. Можете да бъдете честни и топли едновременно.

Кажете: „Виждам много зелено. Какво искаше да покажеш?“ Така започвате разговор. Не отнемате радостта. Не давате и оценка, която не чувствате.

Похвалата за усилие не значи да казвате „Работи по-усилено“ при всяка трудност. Понякога детето използва много усилие, но има нужда от друга стратегия, почивка или помощ.

Назовете това, което е под негов контрол. Може да е изборът на подход, зададеният въпрос, опитът след грешка или начинът, по който се е погрижило за друг човек.

Попитайте: „Какво ти помогна този път?“ Въпросът връща вниманието към опита на детето. Той не изисква детето да повтори Вашата оценка.

Оставете място за радост. После добавете конкретика. „Радваш се, че успя. Коя част беше най-трудна?“ Така успехът остава приятен, но не се превръща в условие за следващата задача.

Не сравнявайте братя, сестри или съученици. Сравнението прави вниманието зависимо от чуждия резултат. Върнете се към личния напредък: „Миналата седмица спря след първата грешка. Днес опита още веднъж.“

Не използвайте похвалата, за да затворите разговора. „Няма нищо, ти си страхотен“ може да прозвучи като отказ да видите разочарованието. Първо приемете чувството: „Трудно е, когато не стане от първия път.“ После попитайте: „Какво можеш да опиташ сега?“

Детето не се нуждае от увереност, че винаги ще успее. То се нуждае от опит, че може да понесе трудността и да потърси следваща стъпка.

Не е нужно да превръщате всеки разговор в урок за мотивация. Понякога детето има нужда просто да сподели. Можете да кажете: „Искаш ли да те изслушам, или искаш идея?“

Похвалата работи най-добре като част от сигурна връзка. Тя не купува послушание. Не поправя срама. Не гарантира успех.

Целта е детето да чуе: „Виждам те. Забелязвам как учиш. Можеш да опитваш, да грешиш и да търсиш помощ.“ Това послание остава по-дълго от едно „Браво“.