Поощрение или наказание?

„Няма по-тежко наказание от това, което сам трябва да измислиш.“

Когато говорим за възпитание, рано или късно стигаме до въпроса за наказанията. Какво да направим, когато детето е нарушило правило? Трябва ли непременно да има последствие? А кога наказанието престава да бъде възпитателен инструмент и се превръща просто в начин да излеем собственото си раздразнение?

Наказанието има смисъл само ако помага на детето да разбере връзката между постъпката си и последствията от нея. То не трябва да бъде отмъщение, унижение или начин детето да „си плати“ за направеното.

Понякога, когато оставим детето самó да измисли наказанието си, то може да се окаже в една от двете крайности – или да избере нещо твърде леко и да се опита да се оневини, или да измисли за себе си много по-тежко наказание, отколкото реално би получило. Затова е важно родителят да остане възрастният, който определя границата.

Какво има смисъл да отнемаме?

Не всяко лишаване е наказание с възпитателен ефект. Обикновено има смисъл да бъде ограничено нещо, което е значимо за детето точно в този момент.

Ако например детето очаква да играе на определена игра, а непосредствено преди това нарушава договорено правило, краткото отлагане или отмяна на играта може да има много по-ясен смисъл от произволно наказание, измислено предварително. Важно е обаче да знаем и с какво не бива да наказваме.

С какво не трябва да наказваме?

• С всичко, което допринася за здравето на детето – спорт, храна, вода, сън и разходки;
• С ученето;
• С четенето;
• С помощта вкъщи.

Когато превръщаме полезните дейности в наказание, рискуваме детето да започне да ги възприема като нещо неприятно и нежелано. „Няма да ходиш на тренировка!“, например, може да звучи като наказание, но едновременно с това лишава детето от дейност, която му носи движение, удоволствие, социален контакт и развитие.

Водещи правила за наказанията

1. Наказанието не бива да вреди на здравето – нито на физическото, нито на психическото. То трябва да бъде възпитателно, а не деструктивно.
2. Ако имаме съмнения дали да накажем детето или не – по-добре да не го правим. Не е необходимо да наказваме „за всеки случай“ или като профилактика.
3. Не трябва да унижаваме детето, каквото и да е направило. Постъпката може да бъде неприемлива, но това не означава, че самото дете трябва да бъде определяно като „лошо“, „лъжливо“, „невъзпитано“ или „безсъвестно“.
4. Едно наказание наведнъж. Ако детето е извършило няколко нарушения, не е необходимо всяко от тях да бъде последвано от отделно наказание. И още нещо важно – наказанието не бива да бъде за сметка на вече заслужена похвала или награда.
5. Каквото и да се е случило, не е добре да лишаваме детето от заслужената похвала. Не бива и да му отнемаме подарък, който вече сме му дали, или който е получило от друг човек. Можем да отменяме или променяме наказанието, но не е полезно да превръщаме всяко хубаво нещо в условна награда за безупречно поведение.
6. Има „срок на давност“. По-добре е да не наказваме, отколкото да наказваме със значително закъснение. Ако детето е направило нещо сутринта, а родителят реши вечерта, че „сега ще си получи наказанието“, връзката между постъпката и последствията вече е много по-трудна за разбиране.
7. Детето не трябва да се страхува от наказанията. Целта не е да го накараме да се страхува от родителя. Много по-смислено е то да разбере, че поведението му е причинило огорчение, разочарование или загуба на доверие.
8. Наказано – простено. Ако сме решили, че определено поведение вече е получило своето последствие, не е необходимо да го припомняме отново и отново. Детето има нужда да получи възможност да започне начисто. Постоянните напомняния от типа „Помниш ли какво направи миналия път?“ не учат детето как да постъпва по-добре сега – те по-скоро му дават усещането, че веднъж допусната грешка остава част от неговата самоличност.

Кога не трябва да се наказва?

Има моменти, в които дори реално да е нарушило правило, детето не е в подходящо състояние да понесе наказание или да извлече нещо конструктивно от него. Не е добре да наказваме:

• Когато детето е уязвимо – докато се храни, преди или след сън, по време на игра или работа;
• Непосредствено след физическа или душевна травма, дори когато детето има някаква отговорност за случилото се;
• Когато е в процес на преодоляване на себе си – например страх, чувство за малоценност, разсеяност и др.;
• Когато не са ни ясни мотивите за постъпката му;
• Когато самите ние не сме в кондиция – изморени, огорчени, раздразнени по свои причини, болни или емоционално нестабилни;
• Когато детето е болно.

Последното правило важи с пълна сила и за самия родител: не е добра идея да вземаме възпитателни решения в момент, в който сме завладени от собствения си гняв. Понякога най-разумното действие е да отложим разговора. Това не означава да оставим поведението без последствие. Означава да изчакаме, докато можем да реагираме като възрастен, а не като човек, който просто иска детето да спре да го ядосва.

За боя – вечната тема

На децата не бива да се позволява да удрят родителите си. Това е ясна граница. Но същата граница трябва да важи и в обратната посока.

Родителите понякога стигат до физическо наказание не защото смятат, че това е добър възпитателен метод, а защото са се почувствали напълно обезсилени. Детето не слуша, ситуацията ескалира, родителят е изчерпал търпението си – и шамарът изглежда като последното средство.

Проблемът е, че така детето не получава урока, който родителят всъщност иска да му даде:

• Демонстрираме му опасен модел: „Когато си раздразнен и някой не прави това, което искаш, можеш да го удариш.“
• Детето трудно може да разбере защо боят е разрешен за родителя, но забранен за него.
• Физическото наказание често измества вниманието от самата постъпка към преживяното унижение, страх или гняв.
• То не насърчава детето да мисли конструктивно за случилото се и за това как би могло да постъпи следващия път.

Да поставим граница на детето не означава да го нараним. И обратното – да не използваме физическо наказание не означава да бъдем безгранични или прекалено либерални. Можем да бъдем твърди в границата и спокойни в начина, по който я поставяме.

Похвалата – нож с две остриета

На пръв поглед похвалата изглежда много по-лесна тема от наказанието. „Браво!“, „Ти си чудесен!“, „Ти си най-добрият!“ – нали точно това искаме да чуват децата?

Похвалата обаче също може да има различен ефект. Тя се състои от две части: от нашите думи и от извода, който детето прави от тях.

Затова формулировката „Ти си добро дете“ невинаги е най-ефективната. По-полезно е да похвалим конкретното действие или усилието на детето, вместо да определяме неговата личност:

• Похвала: „Благодаря ти, че изми колата. Сега отново изглежда като нова.“
  Възможен извод: „Свършил съм добра работа. Трудът ми е забелязан и ценен.“
• Неблаготворна похвала: „Ти си ангел.“
  Тя звучи приятно, но не казва на детето какво точно е направило добре и какво е било ценно в неговото поведение.
• Похвала: „Хареса ми картичката ти. Красива е.“
  Възможен извод: „Имам добър вкус и мога да разчитам на него.“
• Неблаготворна похвала: „Винаги си толкова внимателен.“
  Тук детето може да започне да усеща, че трябва постоянно да отговаря на дадения образ. А какво се случва, ако следващия път не бъде внимателно? Дали това означава, че вече не е „внимателно дете“?

Как да хвалим по начин, който помага?

Детето има нужда от одобрението на своите родители. То има нужда да усеща, че усилията му са забелязани и че неговите постижения имат значение. Същевременно е важно да не го сравняваме с други деца.

Вместо:
„Виж колко добре чете Мартин!“
можем да кажем:
„Много съм впечатлена от това колко напредна с четенето. Помниш ли само допреди седмица колко ти беше трудно?“

Това сравнение е със самото дете – с неговото собствено предишно ниво, а не с постиженията на някой друг. Така посланието не е „трябва да бъдеш по-добър от другите“, а:

„Виждам развитието ти. Забелязвам усилията ти. Можеш да растеш и да се променяш.“